Потребител:Zelenkroki/Обща чернова

Място за временно съхранение на обработени текстове по сканираната книга на Райко Алексиев „С дявола шега не бива“

Връзка към скановете

С Дявола шега не бива

Съставител: Георги Александров Редактор: Ирина Младенова Художник: Лъчезар Касабов Технически редактор: Лъчезар Касабов

Преди 22.11.2024

страница 1 корица

страница 2 – празна

страница 3 Бранко

С Дявола шега не бива

През декември 1990 г. Софийската градска художествена галерия организира литературна вечер за Райко Алексиев. Бяха дошли много хора. Много, но повечето възрастни. Слушаха веселото остроумно слово на Райко Алексиев и с носталгична наслада се връщаха към времето на добрата стара София с „Царя“, „Търговска“ и „Ариана“. Млади хора почти нямаше. Те просто не знаеха кой е Раŭко Алексиев. А и откъде да научат?

В енциклопедичните справочници за него има само кратки убийствени характеристики. Убийствени не само в преносен смисъл. Арестуван по нечия тайнствена заповед, изтезаван от анонимни мъчители, Райко Алексиев умира на 18 ноември 1944 г. в болницата на Червения кръст, където е пренесен, едва когато никой не е бил в състояние да му помогне. Следите на разправата са заличени, но остава клеймото „фашист“. „Щурец“ вече е спрян. Жилището и вилата на Райко Алексиев са обсебени и разграбени. Семейството му остава на улицата. Няколко месеца по-късно Народният съд ще конфискува недвижимото имущество на мъртвеца и на практика ще узакони един вече извършен грабеж. Разправата продължава. Книгите му вън от библиотеките. Картините му вън от галериите. Името му вън от учебниците. Райко Алексиев остава зад желязна завеса – една от хилядите железни завеси, преградили пътя към анатемосаните „народни врагове“, за които доскоро можеше да се говори или лошо, или нищо.

Сега железните завеси се повдигат, но под всяка от тях остава по една прекъсната нишка от духовната връзка между поколенията. Дано в забързаното напред време да се намерят желаещи да съединяват една по една разкъсаните нишки.

Такава е и задачата на тази малка книжка. Тя няма претенцията да представя най-доброто от Райко Алексиев, нито да обхваща всички посоки на разностранния му талант. Нейната цел е само да помогне да се съживи едно жестоко убито творчество.

Всеки, който преоткрива Райко Алексиев, най-напред се поразява от богатството на авторовото му наследство. Като че ли няма жанр на хумора и сатирата, в който той да не е изпробвал перото или четката си, но все пак за него най-правдиво ще е да се каже „в началото бе карикатура“.

Дори някой да приеме това съвсем буквално, пак не ще сгреши. Райко Алексиев дебютира c карикатура във в. „Въртокъщник” през 1909 г. Тогава той е само на 16 години, но през следващото десетилетие го очаква бърз успех в списанията „Барабан“, „Смях“ и „Людокос“. По-късно името му се появява в „Българан“, „Аз знам всичко“, „Монокъл“ и „Хоро”. Нашумяват и многобройните му псевдоними, сред които най-предпочитани са Фра Дяволо и Щурец. Райко Алексиев „развеселява“ и много от големите политически вестници „Македония“, „Вечерна поща“, „Камбана“, „Дневник“, „Мир“. В средата на 20-те години той вече е доказал широтата на творческия си спектър и поема страницата

22 ноември 2024

страница 5 изображение

страница 6 Радо

„Смях и закачки“ на в. „Зора“. Изглежда тази весела страница му се е виждала все по-тясна, защото в края на 1932 г. Райко Алексиев решава да започне собствен хумористичен вестник. Кръщава го на единия от любимите си псевдоними, а с другия пък го легитимира. Така през декември 1932 г. излиза брой първи на седмичния вестник „Щурец“ с редактор Фра Дяволо. „Щурец“ ще излиза почти 12 години и ще остане в историята на българската журналистика като най-дълготрайния и най-популярния хумористичен вестник до 1944 г. Вестник - явление. При това неповторимо. Сътрудничат му Елин Пелин, Тома Измирлиев, Стилиян Чилингиров, Матвей Вълчев, Васил Павурджиев, Димитър Подвързачов и ред още известни писатели. Мяркат се Илия Бешков, Стоян Венев, Никола Тузсузов, Стефан Сърмабожов и неколцина други карикатуристи. На страниците му присъства и разнообразен чуждестранен хумор. Но „Щурец" преди всичко е самият Райко Алексиев. Вестникът дори няма редакционно помещение, а всеки брой Фра Дяволо подготвя сам в дома си. Днес е трудно да се проумее как този човек-редакция е смогвал да бъде и издател, и редактор, и най-важното основен автор на „Щурец“. Кога е успявал редом с вестника да издава книгите си, да участва в литературни вечери, да открива изложби? А на всичко отгоре по това време е и председател на Съюза на българските художници Естествено, невероятната му продуктивност не е раждала само шедьоври. Много от публикациите му следват събитията на деня и имат само мимолетна стойност. Но това е съдбата на всеки вестникар. Особено на даровития. Затова именно

страница 8 Плами

Скоро след това излизат още три „Генчо Завалията“ (1933), „Клюката“ (1935) и „Хорски уста“ (1937). Райко Алексиев издава и „Хумористична история на българите“ (1937), която архивът на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ пази особено грижливо, може би малко по- грижливо отколкото е необходимо. В лаконичните енциклопедични оценки, за които вече стана дума, белетристиката на Райко Алексиев се определя едва ли не като литературни упражнения по битово-еснафски теми. Наистина той гради комичните си ситуации сред всекидневният бит и там оживява известните си герои Генчо Завалията, Шико, Отец Тарапонтий, Мачо Пуща,

страница 12 Цецо

Ръката му не можеше да спре

Райко Алексиев беше някакъв изключителен конгломерат от художник, писател, карикатурист и журналист. Той смяташе, че всеки е надарен от бога с някои качества и е престъпление, ако човек не развива това, което е получил като дар. Затова и беше така страхотно трудолюбив, страхотно.

Редакция на „Щурец“ нямаше. Райко правеше вестника вкъщи. Ние живеехме тогава на „Цар Освободител“ 33. Много хора мислеха, че той е милионер, а ние живеехме там под наем. Кабинетът му гледаше към улица „Прошекова“ - май така се наричаше, не съм сигурна вече аз от двадесет и шест години не съм идвала в София.

Та той се затваряше в кабинета си, пишеше и рисуваше с часове, понякога и цяла нощ. Единствените му ободрителни средства бяха цигарите и кафето. Пушеше ужасно, а като се затваряше да работи вземаше и сладко беше голям любител на българските сладка. Пишеше само на ръка никаква машина. Беше невероятно продуктивен и ръката му сякаш не можеше да спре, водена от мислите. Но често, след като цяла нощ се е мъчил да рисува, да пише и е предал вестника за печат, от цензурата му връщаха страниците обратно. Тогава той трябваше бързо да съчинява нещо ново или пък да запълва

страница 13 Мариана

белите полета с реклами, а и със стари материали. Понякога ще излезе от кабинета, ще ме повика и ще каже: „Веси, ела. Написал съм нещо и искам да ти го прочета.“ Не знам защо го правеше – дали за да сподели написаното, дали защото ценеше мнението ми или просто искаше да види как ще приема написаното като обикновен читател.

Райко беше много общителен и обичаше да се заговаря с най-различни хора. Много пъти ще закъснее за обед, масата сложена, аз стоя и го чакам. Ако в някоя кръчма или аперитив се разправя нещо интересно, нещо което би послужило за вестника, той можеше да остане там и до четири часа и да слуша. Затова почти всички негови писания не са измислени, не са изсмукани от пръстите. Връщаше се и написваше за онова, което е чул. Пишеше като фъртуна. Сякаш беше някакъв предавателен апарат на всичко, което беше фотографирал из града - в кръчмата, в магазина, на опашката не, тогава опашки нямаше. Всичко това беше заснето и той веднага го предаваше. Е, разбира се, правел е и грешки, писал е и неща, които не са на висота. Други са много хубави. Беше много работоспособен, имаше неизчерпаема енергия и най-важното - обичаше работата си.

Скоро след като се оженихме един ден той ми каза: „Знаеш ли, решил съм да опитам да създам собствен вестник. Какво ще кажеш? Но имай предвид, че ще трябва да загубя сигурните си пари и от двете места.“ Тогава той правеше веселата страница на „Зора“ и даваше карикатури в „Македония“. Но тези пари бяха капка в морето, защото той имаше много задължения. Борчовете, които беше натрупал преди да се оженим, се дължаха на бохемския му начин

14

на живот. Случвало се е да си е вземал заплатата и, тъй като не е имал семейство, да я изхарчи за една вечер в някой аперитив, черпейки цялата компания. Така е ставало най-често в моментите, когато се е чувствал най-самотен. Той беше роден да има семейство, да има деца, да има за кого да се грижи. А като момче Райко много е мизерствал. Били са шест деца и макар че баща му е бил гимназиален директор, учителската заплата не е стигала за всичко. Когато Райко дошъл да учи в София, се е случвало да спи и по вагоните на гарата.

Но аз се отклоних. Ставаше дума за решението му да напусне „Зора“ и да започне свой вестник. Собственикът на "Зора" Данаил Крапчев беше хитър човек и знаеше, че веселата страница се търси и е като магнит за читателя. Знам, че понякога е имало пререкания между тях, но скандал не е имало. Просто той отиде и му каза: „Бай Данаиле, така и така". И напусна. Аз, разбира се, подкрепих намерението му да прави свой вестник, въпреки борчовете му. А Райко беше много доволен, че стана напълно самостоятелен.

Първият брой имаше неочаквано голям успех. Вестникът се разграби до десет часа сутринта. Този ден на два пъти се отпечата допълнителен тираж и всичко това се похарчи.

Райко Алексиев беше много популярен. Хората го обичаха и сигурно затова „Щурец“ се четеше толкова много. Освен това Райко беше и доста влиятелен. Той имаше голяма сила може дори да се каже, че беше способен да свали министър или цял кабинет. Дано не ви се вижда смешно, но Райко беше ухажван от всички министри. Често сме били на гости у много от тях, а не е имало прием, на който да

16

не сме били поканени. Те умишлено гледаха да се покажат добри към него, но не можеха да го купят. Райко не се продаваше. Нито пък е използвал влиянието си, за да навреди някому, ей-така, защото не му е симпатичен. Той нападаше този, който не е добър политик, който не милее за България, който е глупав, алчен или корумпиран. Към такива беше безпощаден. Сега ми е трудно да си спомня всичко, пък и у нас не остана нито един брой на „Щурец“. Нали след девети септември всичко ни взеха. Изчезнаха и картините от къщи, без после да науча какво е станало с тях. В апартамента имахме общо петдесет и четири картини, много от които бяха на млади художници. Райко много подкрепяше младите и докато беше председател на Съюза на българските художници винаги настояваше за най-големите задания да се обявява конкурс, за да може да се включат и неизвестни имена. Той откриваше почти всички изложби на начинаещите художници и веднага бързаше да купи една-две картини и да сложи табелка „Откупено от Райко Алексиев“, което действаше като примамка за всичките псевдоаристократи. -

Беше много ларж и помагаше на кого ли не. Седим например в сладкарница „Цар Освободител“ и току някой писател или по-често художник му направи знак с глава. Отиват в коридорчето, а аз вече знам - иска му пари. Райко винаги даваше и понякога съм го питала: „Добре де, защо даваш и на тези, които говорят срещу тебе?“ А той: „Веси, ти знаеш ли каква трагедия е да се мислиш за Микеланджело, а да си нула. Тогава целият свят ти е крив. Това са нещастни хора, защото не могат реално да премерят таланта си. Дори те да не ме обичат - няма

17

значение. За мен е важно да ме обичат читателите."

Никога не парадираше с популярността си и не беше сноб. Често ставаше така: канени сме на някой прием, аз съм му приготвила смокинга, а той се върне и каже: „Слушай, Веси, я да отидем някъде другаде само с тебе.“ Друг път, след като е работил цял ден за вестника, ще излезе от кабинета и ще викне: „Хайде, обличай някоя хубава рокля и да излизаме." Имахме много приятели. Ходили сме на гости, много са идвали у нас. Гуляли сме, лудували сме, правили сме глупости. Често гостито продължаваше и на другия ден. Всеки искаше да бъде компания- та на Райко. С него винаги се прекарваше много забавно, беше страхотен имитатор, и как духовито разказваше вицове! Но изведнъж всичко това свърши.

Малко преди девети септември ние бяхме в Чамкория. Всички почнаха да бягат. Приятелите идваха и ни казваха: „Бягайте, последните ешалони заминават утре, вдруги ден. Тръгвайте. Тук ще стане лошо." Аз станах неспокойна с три малки деца сме. Най-малкият син беше на две години, другият - на три, а най-големият на единадесет. Ние имахме дипломатически паспорти. Даде ни ги, без да сме ги искали, Никола Мушанов. Той беше наш кум. Но Райко не виждаше причина да заминаваме: „Защо да бягам? Не съм направил нищо лошо, данъците съм си плащал. На когото съм могъл, съм помогнал. После Казва аз обичам България. Аз съм посочвал на тоя народ според моите разбирания- Кое е хубаво и кое лошо за него. Не мога да Живея като емигрант. Аз не съм плъх да напускам кораба, когато потъва.

За съжаление не знам нищо напълно достоверно за

18

ареста. Няколко дни след девети септември Райко ни остави във вилата и слезе в София да оправи стъклата на апартамента, счупени още през бомбардировките. Казвали са ми, че го е арестувал Лев Главинчев в сладкарницата „Цар Освободител“, но дали е точно така не зная.

Изгониха ме с децата от вилата, като ни позволиха, освен това, с което бяхме облечени, да вземем малко дрехи за преобличане. Апартаментът беше направо разграбен. Парите в банката бяха касирани. Отидох в къщата на баща ми, където с трите деца трябваше да се поберем в една стая.

Като арестували мъжа ми, го закарали в училището на слепите и там го били и измъчвали. Разправиха ми, че имало и някакъв млад човек, който го заплашвал с шмайзер и му крещял, че навремето Райко все му връщал материалите за вестника, а Райко му отвърнал: „Ти можеш сега да ме застреляш, ама от това хуморист пак няма да станеш.

Когато научих, че е в училището на слепите, веднага отидох да го видя. Можете да си представите ужаса на една жена, която не е виждала мъжа си само петнадесетина дни, но не може да го познае сред останалите арестанти. Накрая забелязах един човек да ми прави едва-едва знак с ръка и го познах - небръснат, измъчен и побелял целия. През следващите дни хукнах да моля да го измъкнем оттам и най-вече с помощта на доктор Ташо Ташев се уреди да го преместим в болницата на Червения кръст. Докато го превозвахме, за малко можах да бъда с него в линейката. Питам го: „Кажи как си, какво ти е", а той ми дава знак да не говоря толкова го бяха малтретирали и наплашили, че се страхуваше да не ни подслушват. Беше изнемощял и едва

страница 19 Сами

говореше, но ми каза нещо, което ще напиша, ако един ден седна да описвам тази история: „Веси, така ме тормозиха! Измъчваха ме и физически, и психически. Това, което направиха, не съм очаквал. Аз обичах този народ, но никога няма да му простя че постъпиха така с мен.

Из спомените на съпругата на Райко Алексиев - Весела Алексиева, разказани при посещението й в редакцията на в. „Стършел" на 20 ноември 1990 г.

страница 29 Мони

Към Цариград

Напоследък във всички канцеларии по външната политика на европейските столици са окачени копия от знаменитата картина на българския цар "Към Цариград", която той успя да нарисува в продължение само на 10 месеца. Капацитети признават, че това е един много рядък случай в историята на политическата живопис и препоръчват на всички малки и големи политици да си я набавят.

страница 31 Сияна

Народната дума

Народът, думам ви, поумня. Не е вече оня народ, дето можеше да го водиш с юлар и да го командуваш, както си искаш.

Хеле откакто дойде новият кмет, съвсем поумня и си хвана хала у ръцете, както що трябва. Защото новият кмет му отвори очите с изявление.

- Хей, селяни - рече той, като го туриха в общината по вишегласие, - вие по закон сте си господари на селото и всичко ще се реди по референдум.

- Реверендум ли! - ревна народът и се уплаши:

- От коя ли партия е пък тая женка?

Но кого кметът обясни, че то не е партия, ами по всичките селски работи ще се гласува, та народът да си рече думата, всички разбраха и се обявиха с одобрение за новата наредба.

И като се хванаха за референдума, вече не го изпущат.

Защото виждат, че е благо. Искаш да стане нещо, пускай гласа и става! И най-благо е, че прилича на избор, ама няма ни агитатори да те магьосват, ни джандари да ти вземат здравето у зимника, ако кръшкаш.

Те така с референдум решиха новата чешма да се направи чак долу на мегдана, до хорището, а не до кръчмата на кметския сестреник.

страница 33 Мариела

- Ние - развикаха се всите - че ставаме въздържатели и кръчми не искаме. И я затвориха. Ех така на - гласуваха и я затвориха, та да се знае, че наистина народът си е господар на селото.

И настъпиха и кметския сестреник, па и самия кмет здраво. Наистина, сега ходят пеша да шмъркат у съседното село и жените им ги събират сутрин по пътя, дека са се натъркаляли през нощта като заклани прасци, ама пък държат и не отстъпват.

Ама и кметът не се предава. И като разбра той, че хайдук Генко подскокороса селенията да затворят кръчмата, взе под око и му турна хора да го следят де какво ще открадне. Защото кой както и да го защищава, право е, крадлив е непрокопсаникът му и де що стане някоя плячка, всички се съмняваха, че това е Генкова работа. Та кметът знаеше, че е така, затова тури хора, които да го хванат на произшествието, та да му се отплати както треба.

Ама нали си е Генко дявол, така си ги завърташе работите, че у клопка не влезне.

Но веднъж, когато и нему, на кмета се открадна агне, взе той решителни мерки и свика селенията.

- Хора селяни - ревна селският кмет, - тука у село има хайдук, дето плячкосва чуждия имот. Ама не можем да го фанем, много е голям дявол и у клопка не влиза. Затова решихме да ви направим референдум, та вие сами да посочите кой е, та да му турим прангите и да отървем селото от бели и срамове, че въди хайдуци. Всички се досещате кой е, ама да бъде законно, ще гласувате и който излезе, той е.

страница 39 Неделин

усилия унищожават закуските.

Бай Цоню Бръшлянов вика:

Лапайте, момчета, докато сте на трапезата, че като излезем вън, клинци ще биете на студа. Всички племена се уплашват от бъдещето и се сплотяват. След това всяко племе тайно отива при Царя и наругава останалите племена.

След като се свършва закуската, Негово Величество благодари на всички за съветите и мъдростта и заключава, че докато има такова единодушие, България я очаква щастливо бъдеще.

При тия думи картата на България потреперва от студ. Някои се мъчат да я стоплят, но Пижо, който тайно се е вмъкнал в салона, им казва да не я стоплят толкова силно, оти може да я изгорят. Всички си отиват по домовете с тайната надежда, че тяхната партия утре ще вземе властта.

Б. Смилов и Кьорчев остават в кopugopa, за да спорят с кого от двамата Царят е говорил повече. Кавгата е от важно държавническо естество и затова се пренася чак в редакциите на двете „Независимости“.

Отговорът на Тронното слово остава да спи в шкафовете при другите си събратя от миналото. Като си съблича горните нови дрехи, всички виждам, че освен външността му, всичко друго у него е старо, извехтяло и обикновено.

Портите на Двореца се затварят с облекчителна въздишка.

страница 40

страница 41

страница 42

страница 47 Вилена

Димо Казасов: Пустите му ветрове, не оставят човек да се задържи на едно място.

(В. „Щурец". 7 август 1936)

ОБЩОПАРТИЙНА ПРЕДИЗБОРНА ПЛАТФОРМА

Всички партии са се споразумели да излязат със следната обща предизборна платформа:

Подобрение на управлението за охрана на реда и за охраняване на тия дето са се наредили. Стабилизиране на общинските финанси и финансово стабилизиране на общинарите. Нови грижи за народното образование и образуване на нови народни грижи.

(В. „Щурец“, 17 февруари 1934)

страница 60 Дарко

МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛСКА ГАЛЕРИЯ

НА ТРИФОН ЗАРЕЗАН

изображение от стр. 60

Лозар Филов: - Ако не го ударят градушки и филоксери, ще имаме черпня наесен…

(в. „Щурец“, 14 февруари 1941)

страница 64 Виктория

страница 65 Виктория

Мойта мила бащиния

Мойта мила бащиния 
е при Стара Планина…
 там живееме си ние 
във голяма евтиния 
и сред пълна тишина.

Там народа е работен 
(и безкрайно търпелив) 
плодовит и е имотен, 
малко дриплив, малко постен 
и по – малко мързелив.

С клечка си орем земята, 
чушките сушим на връв, 
с вода поим полята, 
а не стигне ли водата, 
напояваме ги с кръв.

И живота там се наже 
всеки нов ден с нов късмет,
 някой някого все стриже, 
някой нещичко все ближе 
и пак всичко е наред.

И пак злата орисия
 мъкнем си с леснина… 
Тъй живееме си ние 
в мойта мила бащиния 
там при Стара планина.

Там, де Бог с десница щедра 
милостта си е раздал, 
де просторите са ведри 
и пшениците са едри 
и народа… оголял.

(в. „Щурец“, 4 февруари 1933)

страница 74 Ива

Парламентарни

драбосъци

Как е по-право да се каже:

„Понеже са претрупани с работа, народните представители не могат да се занимават с ходатайства“, или „понеже са претрупани с ходатайства, народните представители не могат да се занимават с работа“?

Също не е известно как би трябвало да се каже:

„Министрите трябва да се ползват с доверието на народното представителство, за да си вършат работата“, или „народните представители трябва да се ползуват с доверието на министрите, за да си вършат работите“.

А не само е неизвестно, но и напълно неясно е как е по-правилно:

„Народните представители се грижат за интересите на народа“, или „народът се грижи за интересите на народните си представители“.

(в „Щурец“, 29 октомври 1937)

страница 78 Елена

Един заклет експерт - счетоводител.

Двама-трима безработни интелигентни.

Един разсилен за отваряне вратата на редакцията.

Един разсилен за затваряне на вратата.

Няколко машинописки, стенографки и кореспондентки.

Два- трима шуреи, бежанци, братовчеди или нещо друго такова на синекурна служба.

И щяхме да имаме статии в полза на непрекъснатото работно време. Сиреч точно в два и половина часа след обед.

И щяхме да се разбягваме от канцеларията сякаш е дадена аеропланна тревога.

(в. „Щурец“, 11 септември 1942)

страница 87 Любо

Майка

Беше някога... Баща ми, който учителствуваше в Сливен поради пристъпите на тогавашните партизански вълнения, внезапно беше преместен. Точно срещу Нова година, види се, като поздрав за новороденото му шесто чедо, в ръцете му беше връчено краткото съобщение, че... „в интерес на службата“ е преместен във Враца, за където незабавно трябва да замине. От Сливен до Враца по прекия диагонал на картата висшите разпоредници с просветата народна пращаха на екскурзия осемчленното семейство на един народен учител и то посред зима, когато дебели снегове лежаха по земята и свирепи ветрове се спускаха от Бормук баир и с острите си зъби ръфаха где кого настигнат. Със Сливен не ни свързваше нищо, защото баща ми, благодарение на широката му уста и немирния му език, не бе се задържал на едно място повече от две-три години, та чергарският му живот беше му станал присъщ и затова никъде не бе успял да тури тухла за свой дом. Имоти, освен шестте деца и голата му даскалска душа никакви. Покъщнината при застояване на едно място събирана, при отлитане на друго разпилявана, също така не беше много голяма, та не представляваше особена трудност при едно преместване. Но все пак да се помъкнат пълна къща с деца посред зима и да се

страница 93 Василена

Спасителна идея

Чърчил: - Какво правиш там, мистер?

Рузвелт: - Пробивам дупка до СССР,

защото докато се наканим да му пратим

помощ, май че само тоя път ще остане освободен…

(в. „Щурец“, 24 октомври 1941)