Пясъчник
От Уики на Читанка
> Ленора http://chitanka.info/lib/text/15934 P> Разбит е златният кристал! Духът отлитна в миг! Скърби, ридай — той може би е край брега на Стикс! Сломен сега, плачи в тъга, че там под бял покров ковчег стои и в него спи тя — твоята любов! О, скръбен глас, над всички нас вести злочестини! О, тих псалом с камбанний звон на царска смърт звъни! Тя дваж умре, затуй че мре невинна в младини! „Не с гордостта — с богатство тя вам скъпа бе дори! И в смъртний час със радост вий нашепвахте: «Умри!» О, как сега звукът с тъга да не вести смъртта на таз — уви! — която вий убихте с клевета и дваж умре, затуй че мре невинна в младостта!“ Peccavimus… Пред светлий химн да млъкнем най-подир! Духът й свят от тоя свят да отлети със мир! Дете бе тя, за теб цъфтя и твоя би била — ала смъртта над радостта разпери днес крила! И ти мълчиш, и ти скърбиш, че тя навек мълчи, но дава пак животът знак в костите й с лъчи, без туй — уви! — да съживи и нейните очи! Вървете си! Махнете се! Не пея днес сломен за смърт и скръб, а химн най-скъп за най-възторжен ден! О, престани и не звъни ти, звън на ранна смърт! Скръб не вести, да не смути духа й милосърд! Защото тя днес отлетя от враг и от другар, от тоя свят, превърнат в ад от зло и зъл кошмар, там, де цари — открай в зори — на трон Небесний цар. P$ > Аннабел Ли http://chitanka.info/lib/text/15933 P> То бе тъй отдавна в далечна страна — в приморска страна сред мъгли. И в тази страна бе девойка една, наречена АННАБЕЛ ЛИ. Обичах я аз — и обичан аз бях: в разлъка не бихме могли. Ний бяхме деца — две деца в таз страна, окръжена от сиви мъгли, но безкрайна любов — непозната до днес — ме обвързваше с АННАБЕЛ ЛИ! И за нея дори да завиждат на нас серафимите биха могли! Но за туй ли — уви! — в тая морска страна, окръжена от вечни мъгли, ах, за туй ли — уви! — буря есенна сви — и уби мойта АННАБЕЛ ЛИ! И тогава от мен в онзи траурен ден — там роднини и близки дошли — скриха в скъп саркофаг върху морския бряг навсегда мойта АННАБЕЛ ЛИ! О, без завист — уви! — горе в ангелский хор да ни гледат не биха могли! И аз знам: затова — знаят всички това във онази страна сред мъгли, — затова там — уви! — буря есенна сви и уби моята АННАБЕЛ ЛИ! Но аз знам, че сега да обичат така, както двама ний с АННАБЕЛ ЛИ, вече други не биха могли! И затуй — нито Бог в своя светъл чертог, нито земните духове зли — не ще разделят вече мойта душа от душата на АННАБЕЛ ЛИ! Щом луната изгрей, скъпи мисли навей за нетленната АННАБЕЛ ЛИ! И звездите навред ми изпращат привет със очите на АННАБЕЛ ЛИ! В нощни мрак аз съм пак там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот! Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг любовта там на морския бряг! P$ > На една в рая http://chitanka.info/lib/text/15932 P> Ти бе радост за мене мечтана, ти бе всичко за мене в скръбта като остров зелен в океана, като ручей звънтящ в самота! Ти бе храм сред цветя в пролет ранна и за мен бяха тези цветя! То бе сън — и сънят бе тъй кратък — и крила пак нощта разпростря… „Забрави! Отмини по-нататък!“ — всуе бъдния ден ме огря. Над отминалий ден в спомен сладък моят дух неподвижно замря. А в душата — под скръб и умора — сетни лъч догоря без следа! И солената морска вода безутешно оглася простора: „Навсегда — навсегда — навсегда — на прострелян орел пак във взора не запалва живота звезда!“ И нощите ми — призрак кошмарен, — и — без теб! — моите тягостни дни ме зоват в онзи край легендарен, дето твойта походка звъни. О, в какъв ли пак танц лъчезарен! Над какви ли въздушни вълни! P$ > Градът в морето http://chitanka.info/lib/text/15941 P> О, виж: Смъртта издигна трон там в странен град, под небосклон на запад, в мрака скрит далек, дето зли и добри, дето твар и човек упокой са приели навек! Там храмове, дворци и кули, разядени от векове, ни дъжд, ни буря ги не брули — там дремят мъртви ветрове; а под небето без звезди разстилат морна глад води. Звезда не милва с поглед свят нощта безкрайна в тоя град — само лъч на червено от кърви море над дворците ту пламва, ту мре и разискрен лети, без да спре, над храм, над купол, над стени, над Вавилонски твърдини, с беседки, мъртви в паметта, що спят под каменни цветя — над трон, над чертози, де гибел грози, де изплитат гирлянда, която пълзи, теменуги, бръшлян и лози. Там под небето без звезди разстилат морна глад води и сякаш сграда, кула, храм — със свойте сенки, слени там — увисват в миг в безкрайността, а върху тях от черна твърд поглежда исполинска смърт. Ту гроб, ту храм от древни дни откройват мъртви дълбини, но ни брилянти, що безспир горят в очите на кумир, ни мъртъвци във скъп саван съня им не пробуждат там — не трепет бръчки е чертал над таз пустиня от кристал — нито знак от вълна, че бесней или мре нейде буря в съседно море — нито — трепет, че вихър би нявга повял над подобно море от кристал. И в миг там трепет се яви! Вълна обширен кръг изви! И сякаш кула, сграда, храм потъна — рухна — грохна там. А всеки техен връх в нощта остави в свода празнота — всеки кръг от вълна стана кървав тогаз и по-слаб, и по-блед всеки час, — а когато сред вопли от друг някой свят от основи там грохне загадъчни град, сам Адът, прав от своя трон, ще го срещне със поклон. P$ > Елдорадо http://chitanka.info/lib/text/15943 P> Скитник-рицар аз знам, който бродеше сам — в мраз и зной, без покой, без отрада; с песен грижите снел, вредом диреше — смел — оня приказен свят: Елдорадо. Скръб духа умори; сянка пътя покри, впи ръце във сърцето му младо. И закрея той блед — слаб да дири навред в дни и нощи безчет — Елдорадо. И пред Сянката спря той, когато разбра, ден и нощ сетна мощ че отпада: „Де е златният край, дето скръб не витай? — Посочи ми с лъчи Елдорадо?“ Но от нея чу вест: „Между Сенките слез! И злочест в лунний лес ти изстрадай всяка мъка докрай — там е златният рай, в който ти ще прозреш Елдорадо!“ P$ > Израфил http://chitanka.info/lib/text/15928 P> Живее в лазурите дух властелин, в чието сърце има струни от лира — и той — Израфил — е навеки един, за чара на глас сладкопоен любим от всички в надзвездния край ведросин и щом вдъхновено запее той химн, замлъкват звездите в ефира. Над здрачния нощен покров изгряла в небесния склон, луната мълчи в своя трон — и слуша, и тръпне с любов. А небесната бърза Плеяда зачарована спира и тя своите седем звезди там в отрада, за да слушат с възторг песента. И тихо от свода небесен пленения сонм от звезди потръпва и знае унесен, че сам Израфил там реди словата от огнена песен на лирата в своите гърди! Но той е певец на лазура — а мощна е там мисълта, божествен възторг — любовта, и взора на всякоя хурия изпълня оназ красота, що грей зад далечна звезда! О, нека звучи в твоя глас навеки презрение властно към всякоя песен безстрастна: — Няма песен без порив, без страст! Затуй всичко в теб е прекрасно! И венец ти поднасям и аз! Възторга на чувства безсънни, избликнали в твоята гръд, щом в песен на лирата звънне, звездите, пленени, ще спрат! Звездите с възторг ще мълчат! За теб — и Небе, и блаженство! А нашият свят е тъй блед! Разцветът ни — само разцвет, и твоето всесъвършенство стопява човешкия лед! Да бе Израфил с мойта орис или аз ако бях Израфил, май смъртните песни за горест не бих никога повече пел! А звукове в химни по-смели възторжено би полетели и в огнен поток би изгрели над този небесен предел! P$ > Песен http://chitanka.info/lib/text/15930 P> Видях те в твоя сватбен ден и ти бе с лик заруменен, и радост бе край теб навред любов пред теб бе цели свет. Лъча на твоя поглед скъп бе туй едничко на света, в което мойта болна скръб можа да види красота. То може би не бе освен руменец от момински свен, макар скръбта да удвои у този, който те — уви! — видя във твоя сватбен ден — и ти бе с лик заруменен, и радост бе край теб навред — любов пред теб бе цели свет. P$ > Душите на мъртвите http://chitanka.info/lib/text/15939 P> Душата в самота ще заридай без глас, сломена в мисълта на гробний камък хладен… За цялата тълпа ще мине неразгадан последния ти час… Бди с примирение ти в тази самота! Не запустение ще ти открие тя — душите на онез, умрели по-напред, но с теб били в света, ще бъдат с теб навред отново и в Смъртта — и сянка най-подир ще хвърлят върху теб: „Почивай в мир!“ Нощта — една, що бди — ще смръщи черни вежди и вечните звезди, като далечен хор, от целий земен свят в миг ще отвърнат взор със лъч по-слаб, по-блед от тленните надежди. Но техните очи, покрити сякаш с креп, червени — без лъчи — ще плуват из простора; ще бъдат те пожар за твоята умора — и той, като кошмар, все ще витай над теб! Тогаз видения из мрака ще възлезнат и странни мисли в теб ще се вгнездят — уви! От твоя беден ум те няма да изчезнат, както роса ноще от скръбните треви! Вечерникът — божи дъх — въздъхна и изтле — и бялата мъгла над хълма в туй поле, подобно сянка зла, загадъчна, потайна, стои като символ, като предвестен знак — над дървесата там тя расне в нощний мрак на всички тайни тайна! P$