Пясъчник
От Уики на Читанка
> Ленора http://chitanka.info/lib/text/15934 P> Разбит е златният кристал! Духът отлитна вмиг! Скърби, ридай — той може би е край брега на Стикс! — Сломен сега, плачи в тъга, че там под бял покров Ковчег стои и в него спи — тя, твоята любов! — О, скръбен глас, над всички нас вести злочестини! О, тих псало`м, с камбанний звон на царска смърт звъни: Тя дваж умря, затуй че мря невинна в младини! „С достойнство — не! — с богатство тя вас всички впечатли — затуй злорадо в смъртний час нашепвахте: «Умри!» О, как сега звукът с тъга да не вести смъртта На таз, — уви! — която вий убихте с клевета — И дваж умря, затуй че мря невинна в младостта!“ Peccavimus… Пред светлий химн да млъкнем най-подир: Духът й свят от тоя свят да отлети със мир! Дете бе тя, за теб цъфтя и твоя би била — Ала смъртта над радостта разпери днес крила! И ти мълчиш, и ти скърбиш, че тя навек мълчи, Че дава пак животът знак в косите й с лъчи, Без туй, — уви! — да съживи и нейните очи! „Вървете си! Идете си! Не пея днес сломен За смърт и скръб, а химн най-скъп за най-възторжен ден! О, престани и не звъни, ти, звън на ранна смърт! Скръб не вести, да не смути духа й милосърд! Защото тя днес отлетя от враг и от другар, От тоя свят, превърнат в ад от зло и зъл кошмар, Там, де цари — открай в зори — на трон Небесний Цар.“ P$ > Аннабел Ли http://chitanka.info/lib/text/15933 P> То бе тъй отдавна в далечна страна — В приморска страна сред мъгли. — И живееше там девойка една, Наречена Аннабел-Ли; Обичах я аз — и обичан сам бях: В разлъка не бихме могли. Ний бяхме деца — две деца в таз страна, Окръжена от сиви мъгли, — Но безкрайна любов — непозната до днес — Ме обвързваше с Аннабел-Ли! — И за нея дори да завиждат на нас Серафимите биха могли! Но затуй ли, — уви! — в тая морска страна, Окръжена от вечни мъгли, — Ах, затуй ли, — уви! — буря есенна сви — И уби мойта Аннабел-Ли! И тогава от мен, в онзи траурен ден, — Там роднини и близки дошли — Скриха в скъп саркофаг върху морския бряг Навсегда мойта Аннабел-Ли! О, без завист, — уви! — горе в ангелский хор Да ни гледат не биха могли! — И аз знам: затова — знаят всички това Във онази страна сред мъгли — Затова там, — уви! — буря есенна сви И уби мойта Аннабел-Ли! Но аз зная: сега да обичат така, Както двама ний с Аннабел-Ли — Да обичат така, както двамата ний — Вече други не биха могли! И затуй — нито Бог в своя светъл чертог, Нито земните духове зли — Те не ще разделят вече мойта душа От душата на Аннабел-Ли! Щом луната изгрей, скъпи мисли навей За нетленната Аннабел-Ли! — И звездите навред ми изпращат привет Със очите на Аннабел-Ли! — В нощний мрак аз съм пак там под гробния свод С нея — мойта душа — и любов — и живот! — Сякаш двама ни сбра във един саркофаг любовта там на морския бряг! P$ > На една в рая http://chitanka.info/lib/text/15932 P> Ти бе радост за мене мечтана, Ти бе всичко за мене в скръбта — Като остров зелен в океана, Като ручей звънтящ в самота! — Ти бе храм сред цветя в пролет ранна — И за мен бяха тези цветя! То бе сън — и сънят бе тъй кратък! — И крила пак нощта разпростря… „Забрави! — Отмини по-нататък!“ — Всуе бъдният ден ме огря: Над отминалий ден в спомен сладък Моят дух неподвижно замря. А в душата — под скръб и умора — Сетний лъч догоря без следа! — И солената морска вода Безутешно оглася простора: „Навсегда — навсегда — навсегда — На орела прострелян във взора Не запалва животът звезда!“ И нощите ми — призрак кошмарен — И — без теб — мойте тягостни дни Ме зовят в онзи край легендарен, Дето твойта походка звъни — О! в какъв ли пак танц лъчезарен! — Над какви ли въздушни вълни! P$ > Градът в морето http://chitanka.info/lib/text/15941 P> О, виж: Смъртта издигна трон Там в странен град, под небосклон На запад в мрака скрит далек, Дето зли и добри, дето твар и човек Упокой са приели навек! — Там храмове, дворци и кули, Разядени от векове, Ни дъжд, ни буря ги не брули — Там дремят мъртви ветрове; — А под небето без звезди Разстилат морна глад води. Звезда не милва с поглед свят Нощта безкрайна в тоя град — Само лъч на червено от кърви море Над дворците ту пламва, ту мре. И, разискрен лети, без да спре, Над храм, над купол, над стени, Над Вавилонски твърдини, С беседки, мъртви в паметта, Що спят под каменни цветя, — Над трон, над чертози, де гибел грози, Де изплитат гирлянда, която пълзи. Теменуги, бръшлян и лози. Там под небето без звезди Разстилат морна глад води, И сякаш сграда, кула, храм — Със свойте сенки сляни там, — Увисват вмиг в безкрайността, А върху тях от черна твърд Поглежда исполинска смърт. Ту гроб, ту храм от древни дни Откройват мъртви дълбини, Но ни брилянти, що безспир Горят в очите на кумир. Ни мъртъвци във скъп саван Съня им не пробуждат там — Ни трепет бръчки е чертал Над таз пустиня от кристал — Нито знак от вълна, че бесней или мре Нейде буря в съседно море — Нито — трепет, че вихър би нявга повял Над подобно море от кристал. И вмиг — ето — трепет се яви! — Дъга обширен кръг изви! — И сякаш кула, сграда, храм Потъна — рухна — грохна там, А всеки техен връх в нощта Остави в свода празнота — Всеки кръг от вълна стана кървав тогава, Отслабна несетно и сега избледнява, — А когато сред вопли от друг някой свят От основи там грохне загадъчний град, Сам Адът, изправен пред своя трон. Ще го посрещне със поклон. P$ > Елдорадо http://chitanka.info/lib/text/15943 P> Скитник-рицар аз знам, Който бродеше сам — В мраз и зной, без покой, без отрада; С песен грижи разсел, Вредом диреше — смел — Той напред в тоя свят Елдорадо. Скръб духа умори; Сянка пътя покри, Впи ръце във сърцето му младо — И закрея той блед Слаб да дири напред — И навред в тоя свят Елдорадо. И пред Сенката спря Той, когато разбра, Ден и нощ сетна мощ че отпада: „Де е златният край, Дето скръб не витай? — Посочи ми с лъчи Елдорадо?“ И от нея чу вест: „Между сенките слез! И злочест в лунний лес ти изстрадай Всека мъка до край И ще знаеш — и знай После сам, че е там Елдорадо!“ P$ > Израфил http://chitanka.info/lib/text/15928 P> Живее в лазурите дух-властелин, В чието сърце има струни от лира — И той — Израфел — е навеки един За чара на глас сладкопоен любим От всички в надзвездния край ведросин, И щом вдъхновено запее той химн, Мълчат и звездите в ефира. Над здрачния нощен покров Изгряла в небесния склон, Луната мълчи в своя трон — И слуша, и тръпне в любов. А небесната бърза Плеада — Зачарована спира и тя Свойте седем звезди там в отрада, За да слушат с възторг песента. И тихо от свода небесен Плененият сонм от звезди Потръпва и знае унесен, Че сам Израфел там реди Словата на огнена песен На лирата в свойте гърди! Но той е певец на лазура — И мощна е там мисълта, Божествен възторг — любовта, И взора на всяка хурия Изпълня оназ красота, Що грей зад далечна звезда! О, нека звучи в твоя глас Навеки презрение властно Към всякоя песен безстрастна: — Няма песен без порив, без страст! — Затуй всичко в теб е прекрасно! И венец ти поднасям и аз! Възторгът на чувства безсънни, Избликнали в твоята гръд, Щом в песен на лирата звънне Звездите, пленени, ще спрат, — Звездите със радост мълчат! За теб — и Небе и блаженство! — А нашият свят е тъй блед! Разцветът ни — само разцвет. И твоето всесъвършенство Ослепява човешкия глед! Ако бе Израфел с мойта орис, Или аз ако бях Израфел, Може би, смъртни песни за горест Не бих нивга повече пел! А звукове в химни по-смели Възторжено би полетели И в огнен поток би изгрели Над целий небесен предел! P$ > Песен http://chitanka.info/lib/text/15930 P> Видех те в твоя сватбен ден — И ти бе с лик заруменен, И радост бе край теб навред — Любов пред теб бе целий свет. Лъчът на твоя поглед скъп Бе туй едничко на света, В което мойта болна скръб Можа да види красота. И друго то не бе, освен Руме`нец от момински свен. Макар скръбта да удвои У този, който те — уви! — Видя във твоя сватбен ден И ти бе с лик заруменен, И радост бе край теб навред — Любов пред теб бе целий свет. P$ > Душите на мъртвите http://chitanka.info/lib/text/15939 P> Душата в самота ще заридай без глас, Сломена в мисълта за гробний камък хладен — За цялата тълпа ще мине неразга`дан Последният ти час. Бди с примирение ти в тази самота! Не запустение ще ти открие тя: — Душите на онез, умрели по-напред, Но с теб били в света, ще бъдат с теб навред Отново, и в смъртта — и сянка най-подир Ще хвърлят върху теб: „Почивай в мир!“ Нощта — една, що бди — ще смръщи черни вежди, И вечните звезди, като далечен хор, От целий земен свят вмиг ще отвърнат взор Със лъч по-слаб, по-блед от тленните надежди — Но техните очи, покрити сякаш с креп, Червени — без лъчи — ще плуват из простора — Ще бъдат те пожар за твоята умора — И той, като кошмар, все ще витай над теб! Тогаз видения из мрака ще възлезнат, И странни мисли в теб ще се вгнездят, уви! — От твоя беден ум те няма да изчезнат, Както роса ноще от скръбните треви. Вечерник — Божий дъх — въздъхна и изтле — И бялата мъгла над сънното поле, Подобно сянка зла, загадъчна, потайна, Стои като симво`л, като предвестен знак. Над дървесата там тя расне в нощний мрак. На всички тайни тайна! P$