Пясъчник

>	Ленора
	http://chitanka.info/lib/text/15934
P>
	Разбит е златният кристал! Духът отлитна в миг!
	Скърби, ридай — той може би е край брега на Стикс!
	Сломен сега, плачи в тъга, че там под бял покров
	ковчег стои и в него спи тя — твоята любов!
	О, скръбен глас, над всички нас вести злочестини!
	О, тих псалом с камбанний звон на царска смърт звъни!
	Тя дваж умре, затуй че мре невинна в младини!

	„Не с гордостта — с богатство тя вам скъпа бе дори!
	И в смъртний час със радост вий нашепвахте: «Умри!»
	О, как сега звукът с тъга да не вести смъртта
	на таз — уви! — която вий убихте с клевета
	и дваж умре, затуй че мре невинна в младостта!“

	Peccavimus… Пред светлий химн да млъкнем най-подир!
	Духът й свят от тоя свят да отлети със мир!
	Дете бе тя, за теб цъфтя и твоя би била —
	ала смъртта над радостта разпери днес крила!
	И ти мълчиш, и ти скърбиш, че тя навек мълчи,
	но дава пак животът знак в костите й с лъчи,
	без туй — уви! — да съживи и нейните очи!

	Вървете си! Махнете се! Не пея днес сломен
	за смърт и скръб, а химн най-скъп за най-възторжен ден!
	О, престани и не звъни ти, звън на ранна смърт!
	Скръб не вести, да не смути духа й милосърд!
	Защото тя днес отлетя от враг и от другар,
	от тоя свят, превърнат в ад от зло и зъл кошмар,
	там, де цари — открай в зори — на трон Небесний цар.
P$


>	Аннабел Ли
	http://chitanka.info/lib/text/15933
P>
	То бе тъй отдавна в далечна страна —
		в приморска страна сред мъгли.
	И в тази страна бе девойка една,
		наречена АННАБЕЛ ЛИ.
	Обичах я аз — и обичан аз бях:
		в разлъка не бихме могли.

	Ний бяхме деца — две деца в таз страна,
		окръжена от сиви мъгли,
	но безкрайна любов — непозната до днес —
		ме обвързваше с АННАБЕЛ ЛИ!
	И за нея дори да завиждат на нас
		серафимите биха могли!

	Но за туй ли — уви! — в тая морска страна,
		окръжена от вечни мъгли,
	ах, за туй ли — уви! — буря есенна сви —
		и уби мойта АННАБЕЛ ЛИ!
	И тогава от мен в онзи траурен ден —
		там роднини и близки дошли —
	скриха в скъп саркофаг върху морския бряг
		навсегда мойта АННАБЕЛ ЛИ!

	О, без завист — уви! — горе в ангелский хор
		да ни гледат не биха могли!
	И аз знам: затова — знаят всички това
		във онази страна сред мъгли, —
	затова там — уви! — буря есенна сви
		и уби моята АННАБЕЛ ЛИ!

	Но аз знам, че сега да обичат така,
		както двама ний с АННАБЕЛ ЛИ,
		вече други не биха могли!
	И затуй — нито Бог в своя светъл чертог,
		нито земните духове зли —
	не ще разделят вече мойта душа
		от душата на АННАБЕЛ ЛИ!

	Щом луната изгрей, скъпи мисли навей
		за нетленната АННАБЕЛ ЛИ!
	И звездите навред ми изпращат привет
		със очите на АННАБЕЛ ЛИ!
	В нощни мрак аз съм пак там под гробния свод
		с нея — мойта душа — и любов — и живот!
	Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг
		любовта там на морския бряг!
P$


>	На една в рая
	http://chitanka.info/lib/text/15932
P>
	Ти бе радост за мене мечтана,
	ти бе всичко за мене в скръбта
	като остров зелен в океана,
	като ручей звънтящ в самота!
	Ти бе храм сред цветя в пролет ранна
	и за мен бяха тези цветя!

	То бе сън — и сънят бе тъй кратък —
	и крила пак нощта разпростря…
	„Забрави! Отмини по-нататък!“ —
	всуе бъдния ден ме огря.
	Над отминалий ден в спомен сладък
	моят дух неподвижно замря.

	А в душата — под скръб и умора —
	сетни лъч догоря без следа!
	И солената морска вода
	безутешно оглася простора:
	„Навсегда — навсегда — навсегда —
	на прострелян орел пак във взора
	не запалва живота звезда!“

	И нощите ми — призрак кошмарен, —
	и — без теб! — моите тягостни дни
	ме зоват в онзи край легендарен,
	дето твойта походка звъни.
	О, в какъв ли пак танц лъчезарен!
	Над какви ли въздушни вълни!
P$


>	Градът в морето
	http://chitanka.info/lib/text/15941
P>
		О, виж: Смъртта издигна трон
		там в странен град, под небосклон
		на запад, в мрака скрит далек,
	дето зли и добри, дето твар и човек
		упокой са приели навек!

		Там храмове, дворци и кули,
		разядени от векове,
		ни дъжд, ни буря ги не брули —
		там дремят мъртви ветрове;
		а под небето без звезди
		разстилат морна глад води.

		Звезда не милва с поглед свят
		нощта безкрайна в тоя град —
	само лъч на червено от кърви море
	над дворците ту пламва, ту мре
	и разискрен лети, без да спре,
		над храм, над купол, над стени,
		над Вавилонски твърдини,
		с беседки, мъртви в паметта,
		що спят под каменни цветя —
	над трон, над чертози, де гибел грози,
	де изплитат гирлянда, която пълзи,
		теменуги, бръшлян и лози.

		Там под небето без звезди
		разстилат морна глад води
		и сякаш сграда, кула, храм —
		със свойте сенки, слени там —
		увисват в миг в безкрайността,
		а върху тях от черна твърд
		поглежда исполинска смърт.

		Ту гроб, ту храм от древни дни
		откройват мъртви дълбини,
		но ни брилянти, що безспир
		горят в очите на кумир,
		ни мъртъвци във скъп саван
		съня им не пробуждат там —
		не трепет бръчки е чертал
		над таз пустиня от кристал —
	нито знак от вълна, че бесней или мре
	нейде буря в съседно море —
	нито — трепет, че вихър би нявга повял
	над подобно море от кристал.

		И в миг там трепет се яви!
		Вълна обширен кръг изви!
		И сякаш кула, сграда, храм
		потъна — рухна — грохна там.
		А всеки техен връх в нощта
		остави в свода празнота —
	всеки кръг от вълна стана кървав тогаз
	и по-слаб, и по-блед всеки час, —
	а когато сред вопли от друг някой свят
	от основи там грохне загадъчни град,
	сам Адът, прав от своя трон,
	ще го срещне със поклон.
P$


>	Елдорадо
	http://chitanka.info/lib/text/15943
P>
		Скитник-рицар аз знам,
		който бродеше сам —
	в мраз и зной, без покой, без отрада;
		с песен грижите снел,
		вредом диреше — смел —
	оня приказен свят: Елдорадо.

		Скръб духа умори;
		сянка пътя покри,
	впи ръце във сърцето му младо.
		И закрея той блед —
		слаб да дири навред
	в дни и нощи безчет — Елдорадо.

	И пред Сянката спря
		той, когато разбра,
	ден и нощ сетна мощ че отпада:
		„Де е златният край,
		дето скръб не витай? —
	Посочи ми с лъчи Елдорадо?“

		Но от нея чу вест:
		„Между Сенките слез!
	И злочест в лунний лес ти изстрадай
		всяка мъка докрай —
		там е златният рай,
	в който ти ще прозреш Елдорадо!“
P$


>	Израфил
	http://chitanka.info/lib/text/15928
P>
	Живее в лазурите дух властелин,
	в чието сърце има струни от лира —
	и той — Израфил — е навеки един,
	за чара на глас сладкопоен любим
	от всички в надзвездния край ведросин
	и щом вдъхновено запее той химн,
	замлъкват звездите в ефира.

	Над здрачния нощен покров
	изгряла в небесния склон,
	луната мълчи в своя трон —
	и слуша, и тръпне с любов.

	А небесната бърза Плеяда
	зачарована спира и тя
	своите седем звезди там в отрада,
	за да слушат с възторг песента.

	И тихо от свода небесен
	пленения сонм от звезди
	потръпва и знае унесен,
	че сам Израфил там реди
	словата от огнена песен
	на лирата в своите гърди!

	Но той е певец на лазура —
	а мощна е там мисълта,
	божествен възторг — любовта,
	и взора на всякоя хурия
	изпълня оназ красота,
	що грей зад далечна звезда!

	О, нека звучи в твоя глас
	навеки презрение властно
	към всякоя песен безстрастна: —
	Няма песен без порив, без страст!
	Затуй всичко в теб е прекрасно!
	И венец ти поднасям и аз!

	Възторга на чувства безсънни,
	избликнали в твоята гръд,
	щом в песен на лирата звънне,
	звездите, пленени, ще спрат!
	Звездите с възторг ще мълчат!

	За теб — и Небе, и блаженство!
	А нашият свят е тъй блед!
	Разцветът ни — само разцвет,
	и твоето всесъвършенство
	стопява човешкия лед!

	Да бе Израфил с мойта орис
	или аз ако бях Израфил,
	май смъртните песни за горест
	не бих никога повече пел!
	А звукове в химни по-смели
	възторжено би полетели
	и в огнен поток би изгрели
	над този небесен предел!
P$


>	Песен
	http://chitanka.info/lib/text/15930
P>
	Видях те в твоя сватбен ден
	и ти бе с лик заруменен,
	и радост бе край теб навред
	любов пред теб бе цели свет.

	Лъча на твоя поглед скъп
	бе туй едничко на света,
	в което мойта болна скръб
	можа да види красота.

	То може би не бе освен
	руменец от момински свен,
	макар скръбта да удвои
	у този, който те — уви! —

	видя във твоя сватбен ден —
	и ти бе с лик заруменен,
	и радост бе край теб навред —
	любов пред теб бе цели свет.
P$


>	Душите на мъртвите
	http://chitanka.info/lib/text/15939
P>
	Душата в самота ще заридай без глас,
	сломена в мисълта на гробний камък хладен…
	За цялата тълпа ще мине неразгадан
	последния ти час…

	Бди с примирение ти в тази самота!
	Не запустение ще ти открие тя —
	душите на онез, умрели по-напред,
	но с теб били в света, ще бъдат с теб навред
	отново и в Смъртта — и сянка най-подир
	ще хвърлят върху теб:
		„Почивай в мир!“

	Нощта — една, що бди — ще смръщи черни вежди
	и вечните звезди, като далечен хор,
	от целий земен свят в миг ще отвърнат взор
	със лъч по-слаб, по-блед от тленните надежди.
	Но техните очи, покрити сякаш с креп,
	червени — без лъчи — ще плуват из простора;
	ще бъдат те пожар за твоята умора —
	и той, като кошмар, все ще витай над теб!

	Тогаз видения из мрака ще възлезнат
	и странни мисли в теб ще се вгнездят — уви!
	От твоя беден ум те няма да изчезнат,
	както роса ноще от скръбните треви!

	Вечерникът — божи дъх — въздъхна и изтле —
	и бялата мъгла над хълма в туй поле,
	подобно сянка зла, загадъчна, потайна,
	стои като символ, като предвестен знак —
	над дървесата там тя расне в нощний мрак
	на всички тайни тайна!
P$