Личност: Валери Иванов

Валери Иванов е роден e на 2 декември 1963 г. в Пазарджик. Завършва педагогика и магистратура — българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“ /1997/. Занимава се с редакторска дейност и литературна критика. Преподавател по български език и литература. Член на СБП. Работи като кореспондент на БНТ, в. „Народна армия“, сп. „Читалище“, радио „Веселина“; директор на радио „Алматея“; редактор на в. „Пазарджик днес“, отг. редактор на вестник „Метафора“; зам.-председател на Дружеството на писателите и председател на СНБП в град Пазарджик. Участва в редица поетични антологии и чуждестранни сборници, в биографичната енциклопедия „Кой кой е в България“. Носител на националните награди за социална и патриотична поезия — „Гео Милев“ и „Кирил Маджаров“ /1998/. Председател на Партията на свободните демократи в Пазарджик. Художествен ръководител на рок-група и Вокална студия „Вега“; авторски песни в БНТ и БНР /„Аз нищо не съм ти дал“, „Без брод“, „Странна нощ“, „Просякът“, „Урок по география“, „Кадилак жена“, „Различни деца“/.

Автор на стихосбирките:

„Шепотът на града“ /1993/
„Смарагди в пепелта“ /1998/
„Грешна молитва“ /2006/

Монографии:

АБВ — Кратък литературен речник /2007/
„Последният гладиатор на българския Монпарнас. Иван Пейчев“ /2008/
„Фейлетонното творчество на Алеко Константинов“ /2009/

За контакти с автора: тел. 0898/94-62-62

За „Последният гладиатор на българския Монпарнас“

Пазарджишкият поет, популярен със социалната си и гражданска лирика, Валери Иванов се появи отново като факт на книжния пазар с монографията „Последният гладиатор на българския Монпарнас — литературно-критически очерк за Иван Пейчев“ /Издателство „Български писател“/. Едно от най-противоречивите имена в българската култура, силно противоречивата и ярка личност на поета и неговото творчество са перманентно предизвикателство за всеки изследовател. Белязан като неблагонадежден в очите на властта, което в годините на цензура е пагубно за твореца, приживе остава някак неразбран — за жалост, защото той е автор на едни от най-съвършените български стихове /включително и на прекрасната балада на Васил Найденов „Спри, не си отивай…“ из филма „Адаптация“/. Студията реабилитира от съвременно гледище и прави Иван Пейчев по-познат и на по-младите почитатели на нежното слово, защото обичан или отхвърлян — той упражнява уникално харизматично въздействие върху развоя на българската литература, убеден е Валери Иванов.

Извадка от финала на книгата

Вероятно и днес поетът щеше отново дълбоко да изстрадва противоречивата нова епоха, недолюбван от бившите „свои“ и настоящите „нови“… През последните 50 години ембарго за публикуване и обреченост на мизерия от предишните и днешните кариеристи тегнеше над видния Константин Павлов… Големият български поет Христо Фотев, духовен приемник на Иван Пейчев, в крайна сметка също си тръгна дълбоко наскърбен от управляващите и обществото, както първоучителя си:

И не защото съм роден в романтичен Пазарджик, градът на „цезарите“ — Константин Величков, Борис Делчев и Нерон, където властва звездната поетична династия на Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев, Теодор Траянов и… хиперболизирания Иван Динков, съм впечатлен от творческото извисяване на шуменския тореадор на нежното слово, а по-скоро съм запленен от магическото му присъствие и сред моето съвремие в епохата на болезнения преход. Подобни творци имат харизматично въздействие върху развоя на нашата литература, нейна характерна багра, което трябва да се цени високо. На 9 юли т.г. [2008 г.] се навършиха 33 години от кончината на Иван Пейчев, комуто културната общественост на България и Европа трябва да бъде признателна. С изваяния си живот, ритуализирал правото на човека да отстоява духовната си независимост, той трасира пътя ни към модерния свят и към най-хуманните образци на съвременната Цивилизация. В пантеона на националната литература за този непобедим гладиатор могат да бъдат изписани словата, които стоят под бюста на шотландския поет и патриот Том Кетъл, загинал през 1916 г. на фронтовете на Европейската война: „Не умря за едно знаме, нито за един крал, нито за един император, умря за една мечта!“ /същата година се ражда Поетът/… или парафразата на откривателя Томас Едисон /1847-1931/ за музиката в операта „Бохеми“ на великия маестро Джузепе Верди: „Човек умира, правителствата се сменят, но поезията на Иван Пейчев ще живее вечно!“

Дали най-после се сбъднаха мечтите на българската бохема? Дали поколенията разшифроват ясно посланията му? Да бъдем истински европейци, по-щастливи, по-добри и по-справедливи, да се обичаме повече… след бурите…